Избягвам да коментирам Оги - тъжна работа. Ковид-кризата промени доста хора и особено личната среща с вируса, която подчерта зависимостта на болния от милостта на властта. Но тъй като той очевидно се опитва да изрази признателност, като влезе в ролята на защитник на статуквото, да посоча базисни несъгласия, коментира Илиян Василев [1] словоблудствата на Огнян Минчев пред БНР [2].

Да започнем с очевидното съждение - "Борисов няма алтернатива".

Бoйко Борисов повече никога няма да бъде премиер, не само защото ГЕРБ не може да спечели изборите, но и защото е изчерпан във всякакъв смисъл и никой няма да го избере в НС - токсичен е и за ДПС, и за БСП, и за новите формации, които ще влязат в Парламента. Няма да има нито патриоти, нито независими, които да купи, нито отцепници от БСП, които да примами с позиции във властта. Всичко това е изключено.

Алтернатива на Борисов има не само като по-подготвени лидери, но и като протестна енергия, която тепърва ще се реализира в, ако не тотално, то достатъчно променен парламент.

Има няколко причини да не падне от власт.

Основната е решението му да хвърли невиждана до този момент полицейска сила /мобилизира над 15 хиляди жандаремисти, полицаи от цялата страна/ и да упражни насилие, като се барикадира. Похарчи над 200 милиона лева допълнително, за да плати на преторианците си. В пъти по-толкова повече плати, за да се бетонира и осигури недостигащите гласове в парламента.

Какво очаквате да направят протестърите, независимо от броя им? Да тръгнат на въоръжено въстание и така да попаднат в капана на пропагандата на властта и да бъдат посочени за насилници и превратаджии?! Това бяха мирни протести, които нямат политическо представителство в Парламента, което да произведе смяна през гласуване. Бойко Борисов купи своето мнозинство и пътят за сваляне през загуба на вот за недоверие без затворен.

Разликите с протестите от 2013 година бяха три:

- първо, самия Борисов - през 2020 година той е автократ, купи всички и владее медии, решен е да пази властта и парите си на всяка цена, без никакви морални задръжки;

- второ, самозапалванията на живи протестиращи хора, които тогавашните по-свободни медии успяха да превърнат в морална присъда;

- трето, съотношението на силите в Парламента.

В допълнение, тази година бе ковид-кризата, която заедно с мерките за ограничаване на масовите събирания, сви и публичния израз на протест.

След като Борисов няма да бъде повече премиер, да твърдиш, че няма алтернатива, е просто жалба по младост, тъга по-безвъзвратно отминало минало.

Бъдещето е оптимистично и там Борисовци няма. Въпросът е да се промени Системата, което е трудната задача.