Изследване на агенция ГАЛЪП показва огромна разлика в доверието между президента и лицата на другите две основни институции – правителството и парламента. Румен Радев се ползва с доверието на 57 % от пълнолетните граждани, докато при премиера Борисов този показател е едва 23 %, а при председателя на Народното събрание Цвета Караянчева едва 17 %. Президентът е и единственият политик, при който доверието е по-високо от недоверието, обобщава сайтът "Аргументи". [1]

Все пак оценките на гражданите за борбата на управляващите с пандемията и резултатите от нея не са толкова крайна. Главната причина е, че други държави и то проспериращи също имат проблеми с Ковид 19 и е трудно да се каже, че властите у нас се справят много по-зле въпреки показателите за висока смъртност.

По отношение желанието на хората да се ваксинират тенденцията е по-скоро позитивна – нараства делът на хората, които са склонни да си поставят ваксини, но те все още са по-малко от тези, които отказват.

Галъп Интернешънъл: След година с вируса и в началото на изборна година: Отношение към властта и обществени инстинкти към вируса [2]

Желанието за ваксиниране показа известно оживление. Желание за оживление показва и обществото като цяло и все по-трудно свиква с идеите за рестрикции. Триъгълникът на властта завършва с различни стъпала на доверие в навлизането в предизборните седмици и месеци на годината и във времето за равносметка на завършващите мандати. Когато мисли за политика и икономика, обществото е критично към властта си. Когато обаче мисли за справянето с вируса, българското общество остава по-скоро благосклонно – явно най-вече заради либералния режим. Упованието в медицинските власти пък расте, когато страхът расте. Това са обобщенията от последното независимо изследване на „Галъп интернешънъл болкан“ и трендовите данни от предходни вълни на изследване.  

Вирусът

Расте декларираното желание за ваксиниране. Ако към началото на януари и към началото на февруари 27% са искали ваксина, а 48% са били против, то сега 36% искат, а 41% са против, т.е. „ножицата“ между искащи и неискащи се затваря в полза на искащите. Спада и делът на колебаещите се – от 24% преди до 20% сега. 3% смятат себе си за ваксинирани.

[3]

Очевидно, демонстрираното през медии активизиране на ваксинирането – без значение от конкретните детайли – е дало известен резултат. Разбира се, все още, той е далеч от оптимален, а и не са малко очевидните проблеми в процеса.

Не бива обаче да се пропуска и наблюдението, че част от нежеланието за ваксиниране идва и от факта, че още преди месец можеше да се отчете, че поне 1.5 милиона пълнолетни българи вече се прекарали вируса – от общо не повече от 5.2 милиона трайно пребиваващи у нас пълнолетни. Сега броят на прекаралите вируса вече е осезаемо по-сериозен.

Най-силно искат ваксина най-възрастните. Там следва да е явно и основният таргет в идните седмици.

Разбира се, меродавни накрая ще са данните от медицинската статистика. Не по-малко важни обаче са масовите настроения. Именно те създават обществено предразположение и правят един процес привлекателен. И това е важно за такива процеси като ваксинацията.

Обществото у нас става все по-нетърпеливо за облекчаване на ограниченията. Вероятно, влияние оказва и фактът, че към момента на провеждане на изследването, говоренето от страна на властите бе по-скоро успокояващо. Заради това, мнозинство от българите се изказват принципно за все по-леки мерки. Данните обаче няма как да уловят развитията от последните няколко дни. Към началото на март 55% са принципно за по-леки мерки, а 32% – за по-строги. Останалите се колебаят.

[4]

Данните, разбира се, съдържат и известен пожелателен компонент. Отношението към мерките зависи от цялостния фон с броя случаи в страната и говоренето около тях. Колкото повече са случаите, толкова по-боязливи са хората. Определящо е обаче и отношението на властта – когато тя говори успокояващо, това има видимо отражение. Така беше в дълги периоди от есента, а и сега. Изследователският опит от есента пък показа, че с ескалацията на напрежението в болници и интензивни отделения, обществото самостоятелно стига до идеята за по-твърди мерки. Случаят в момента обаче явно не е точно такъв. Или поне засега.

Вероятно и заради либералния режим у нас, оценката за начина, по който България се справя с коронавируса, остава по-скоро благосклонна. 46% казват, че страната ни се справя добре, а 42% – зле. Има и известен процент, които не могат да определят.

[5]

Властта

Благосклонното отношение към изпълнителната власт по отношение на коронавируса обаче не се пренася буквално върху нейния общополитически образ. Когато мисли за политика и икономика, а не за вируса, българинът мисли доста критично към оперативната си власт. Тази критика отива най-вече към изпълнителната власт, докато президентът запазва досега ролята на контрапункт.

В края на един мандат и в една предизборна година е един от моментите, в които личното доверие в политическите фигури става важен фактор. Особено важно за равносметките е да се отчете доверието в трите ключови позиции – президент, председател на Народното събрание, премиер.

Румен Радев вече няколко години остава с положителен личен рейтинг (доверие минус недоверие). От известно време насам, той е и единствената такава фигура у нас. Практически всички други популярни политически фигури у нас са с минусов рейтинг. В момента рейтингът на Радев е +24. На практика идентично се движи и институционалният рейтинг на президентството.

[6]

Една от фигурите със сравнително добри показатели за доверие е Цвета Караянчева: 17%. При нея недоверието превъзхожда доверието (рейтинг от –51), но това е стандартната ситуация за български политик (както беше споменато). Караянчева е всъщност с доверието на политик от „златната среда“, ако се правят подреждания. В тях винаги начело са политици, които са „отгоре и отстрани“ на ежедневния политически процес или имат „институционален бонус“, а в дъното са най-отдавна познатите политици. Прословуто е вече търсенето за нови политици у нас. Разбира се, буквалното класиране на личности според доверие и рейтинг не е удачен подход – пред различните длъжности стоят различни задачи с различна степен на риск от загуба на доверие.

[7]

Една от фигурите с най-сериозно доверие в страната е Бойко Борисов: 23%. Рейтингът е минусов (–41), но все пак Борисов завършва и третия си мандат като една от харесваните политически личности у нас. Това в голяма степен се дължи на сравнително твърдата подкрепа, която партия ГЕРБ разви в годините.

В немалка степен се дължи и на ситуационните „добавки“ доверие, които Борисов получи в първия етап на коронавируса у нас. Тези добавки не са повишили доверието към политика Борисов, но със сигурност са помогнали то да не стигне до критични нива, след като през лятото спадна.

[8]

Нужно е винаги да се отбелязва, че доверието обикновено не е мерило за успеха на работата на даден политик. Обикновено, тежките реформи, например, са свързани със загуба на лично доверие. Хората от по-малки политически сили, имат и по-ниско доверие. И традиционно, различните опоненти на дадена партия свидетелстват недоверие спрямо нейния лидер. Важно е да се напомня, че рейтингът (доверие минус недоверие) следва да се наблюдава с известна условност – доколкото еднакъв рейтинг могат да имат и фигури с висока разпознаваемост и фигури с почти никаква разпознаваемост. Важно е също да се напомня, че доверието не е равнозначно на електорална готовност.

Щабът

Доверието в Националния оперативен щаб с борба с коронавируса се движи заедно с вълните на вируса – когато страхът е висок, и упованието в Щаба е високо. През последния месец 46% отговарят с „да“ на въпроса дали имат доверие на Щаба, а 35% казват „не“.

[9]

Равносметката от последната година показва, че обобщеният образ на здравните власти у нас е по-скоро добър. Може би – и защото те са възприемани като в известна степен отдалечени от политиката. Факт е обаче, че българите традиционно показват доверие и в „алтернативните“ разкази по темата – както редица изследвания назад във времето показаха.

Повече изследвания от богатата база на „Галъп интернешънъл болкан“ по отношение на вируса вижте тук [10].