За ПП-ДБ, които са неспособни убедително да печелят избори, няма друг изход, освен подобни съглашения

В момента политиците у нас се делят на две категории. В едната влизат тези, които преди печелеха големи изборни победи, ала вече не им се получава и сега всячески усукват резултатите, така че да излезе сякаш остават на върха – като Бойко Борисов. В другата попадат онези, които никога не печелят убедително, но ужасно много им се иска и затова раздуват всеки успех. Това са цялата кохорта от лидери на градската десница, събрала се (повече или по-малко) в ПП-ДБ.

Вече минаха почти 3 години, откакто герберите нямат правителство с техен мандат. Толкова много време и ужасно много усилия отидоха за изтласкването на партията на Бойко Борисов не само от властта, която държеше повече от десетилетие, но и въобще от политиката. И каква е равносметката? ГЕРБ остава най-голямата партия в страната. Тя участва в общо правителство с доскорошните си заклети врагове ПП-ДБ. Борисов продължава да бъде сред най-влиятелните български политици. Сякаш последните две години, с всичките им кризи, не са се случвали [1].

Не това беше начинът, по който си представяхме голямата промяна, нали?

Местните избори [2], които трябваше да разбият фундамента на мощта на статуквото, добавиха ново разочарование. 13 областни града – а това е половин България, остават герберска територия. Вярно е, че Борисов и хората му загубиха страшно много. Допреди десетина години на практика държаха картата на страната в задния си джоб. А сега дори отстъпиха кметските постове в София и Варна. Тук нещата обаче не опират до това колко е изгубила ГЕРБ. А колко и какво спечелиха партиите на промяната.

„Тази искра, която запалихме преди 3 години, пламна сериозно!“, щастливо прокламира Кирил Петков, след като разбра, че Васил Терзиев, издигнат от ПП-ДБ и „Спаси София“, ще стане кмет на столицата. Огънят на промяната обаче гори едва-едва – толкова слабо всъщност, че за малко щеше да го угаси една синдикалистка, изповядваща марксистко-ленински социализъм – Ваня Григорова. На балотажа за Терзиев гласуваха едва 175 хиляди души – няма и 17% от столичани с право на глас. А кампанията му започна цели 4 месеца преди изборите [3]! Четири месеца не стигнаха на десните, за да намерят начин да привлекат софиянци към секциите!

Всъщност,

най-доброто, което се случи на Терзиев за това време,

беше изкуствено раздуханият от герберите скандал [4] с машинния вот. Тази смайваща с бруталната си грубост атака срещу изборната система можеше да се превърне в катализатор на мощен протестен вот. При друг кандидат, други пиари, други партии – може би. Десните обаче не съумяха да се възползват дори от това и Григорова за малко щеше да отнесе Терзиев – разликата помежду им е по-малко от 5000 гласа (а какво щеше да стане, ако „Възраждане“ бяха подкрепили открито лявата претендентка?). И сега вбесената от свръхблизкия резултат Григорова завлече изборите в съда [5]. Толкова за пламналата искра на промяната в София.

Ще кажете – а Варна, Благоевград, Пазарджик? Да не подценяваме протестния вот срещу кметове, които се бяха заседели на столовете си толкова дълго, че се смятаха за вечни. Иван Портних във Варна изкара в кметството 10 години; Тодор Попов в Пазарджик – 16 години! На хората им беше писнало и това е доста по-силен стимул да сменят първенеца на града, отколкото апела на партиите на промяната (да не забравяме, че Благоевград и Пазарджик са крепости на Делян Пеевски от ДПС, така че тепърва ще откриваме какво се е случило там). За избирателната активност да не говорим – във Варна победата дойде при 31% гласували; в Пазарджик – 34%; само в Благоевград надхвърли 40%, но разликата между победилия Методи Байкушев от ПП-ДБ и опонента му Илко Стоянов беше едва 800 гласа.

Тези мъчително постигнати победи започват да изглеждат още по-слаби, когато се поставят до останалите партии. Тук става въпрос за БСП. Западащата и сгърчена от старческа немощ столетница, която изглеждаше на изчезване, е спечелила толкова областни градове, колкото и ПП-ДБ! Русе, Шумен, Силистра и Разград – „Позитано“ 20 владее почти цяла Североизточна България! Като добавка – една четвърт от общините в страната имат червени кметове. Корнелия Нинова, която почти пърхаше от радост след вота, се почувства толкова силна, че даже се закани на „модела на ГЕРБ“ – нещо, което доскоро не можеше да си позволи, предвид поредицата тежки изборни поражения в последните години. Всъщност, тя има повече основание от ПП-ДБ да се обяви за противник на статуквото [6] – нали не участва в правителство с Борисов.

„Промяната е бавен, но необратим процес“, каза още Кирил Петков. Може би.

Но промяна в полза на кого?

Това, че ГЕРБ отслабва, не означава, че ПП-ДБ стават по-силни. И десните знаят това. След местните избори Христо Иванов подгря тезата, която развиваше през 2021 г. - отишло си е времето, в което една голяма партия доминираше българската политика, и от тук нататък ще имаме няколко съизмерими по големи партии, които ще могат да управляват само заедно, чрез договорки и компромиси. Това е политическата теория, която стои зад сглобката. Също така, това е причината, заради която десните побързаха да уверят [7] веднага след вота, че алтернатива на общото управление с ГЕРБ (подкрепено от ДПС!) засега няма.

Това си беше цяла кофа ледено студена вода, лисната върху огъня на промяната. Петков ентусиазирано говореше така, сякаш ПП-ДБ тепърва ще растат и ще печелят още и още изборни победи. Иванов обаче обясни, че изборните победи имат таван – при това същият таван, който достигат и куп други партии.

Това е оправдание, разбира се – когато не можеш да привлечеш избиратели и да печелиш убедително избори, тогава почваш да твърдиш, че сделките и сглобките са неизбежни и необходими. Борисов със сигурност е съгласен с това – може и да сипе закани срещу ПП-ДБ, но в същото време жално и огорчено повтаря, че един общ блок между десните и герберите щеше да завладее местната власт. Току-виж някой ден успял да ги убеди в замисъла си ...