"В този статус е и мястото да отправя директна покана към кмета на Пловдив г-н Тотев да му подаря един напълно безплатен курс по етикет и протокол (на полза роду), в който да го науча например, че не се говори на ти на г-жа Мария Габриел (...). Да подвикваш на цял еврокомисар в национален ефир "Ела, давай да минеме от другата страна!" не е подходящо, нищо, че неотдавна в качеството си на кмет си бил готов да заколиш две прасета на подопечния ти градски площад, нали. "

Мислех да не се обаждам за Пловдив по много конкретни причини. Първо, обичам този град и неговите хора. Второ, познавам една малка част от професионалистите, които отговарят за целия проект "Пловдив - европейска столица на културата 2019". Познавах по-голяма част, ама в процеса на подготовката по различни абсурдни причини всички те бяха удобно отстранени. Но един-двама от тези, които към днешна дата работят там обаче, са стойностни хора с вкус, отговорност и морал. Не исках по никакъв начин да ги карам да се чувстват неудобно, защото знам, че когато става дума за много пари и интереси, нещата, върху които можеш да влияеш, не са много. Трето, имам си и една много лична причина да съм винаги на страната на Пловдив. 

Обаче...

Нека започна с уговорката, че този път във финалните надписи на спектакъла, представен за откриването, имаше само един-два процента български имена. Така че халтури за милиони явно могат да правят и чужди екипи, да не се самобичуваме неоснователно. В този смисъл шоуто на диджей Шилер можеше да е напълно достатъчно - нямаше нужда да се подгрява с някаква фолклоромодернистична сценична шльокавица, създадена явно според туристическия интерес на чуждестранни майстори на визуални спартакиади. Дори с гордост мога да заявя, че през далечната 1986та година гледах далеч по-смислен спектакъл в "Ханска шатра" на морето, пък за Нептуновите празници да не говорим. Всички те бяха направени от самодейни български режисьори, не от международен екип. 

В този статус е и мястото да отправя директна покана към кмета на Пловдив г-н Тотев да му подаря един напълно безплатен курс по етикет и протокол (на полза роду), в който да го науча например, че не се говори на ти на г-жа Мария Габриел, когато същата е в ролята си на еврокомисар, поканен да произнесе реч за откриване на толкова мащабно събитие. Това се налага по една елементарна причина - уважението към институциите и позициите, които съответните хора представляват публично. Да подвикваш на цял еврокомисар в национален ефир "Ела, давай да минеме от другата страна!" не е подходящо, нищо, че неотдавна в качеството си на кмет си бил готов да заколиш две прасета на подопечния ти градски площад, нали. 

Сега за кукерите. Няма лошо, даже имаше една половин минута, в която настръхнах. Тя премина обаче при първия близък план на отегчени мъже, които подскачат в пиянска разкекерчена редичка, явно неизлезли все още от ритъма на мокрото йордановденско хоро. С единствената цел да стигнат до края на страничните мостчета, където все така айляшката да се извият обратно. И след безкрайно дълго телевизионно и сценично време и никакво друго действие, да се изнижат с все ку-клукс клан качулките си нанякъде. Изобщо, да ви кажа честно, беше ми жал за телевизионния екип през цялото време. Защото само си представях как тези хора седят в ПТС-а и се чудят какво да покажат на телевизионните зрители - клетия дим от машините, издухан от силния вятър като пара от устата ли, дребните фигурки на танцуващи хора, чиято хореография приличаше на гимнастическа разгрявка ли, миниатюрните живи сцени, в които всичко е мислено най-много като за мащабите на зала "Универсиада" ли...

Рецитаторите. Млади хора, облечени в бели якета, на които нещо пишеше, ама не разбрахме какво. Премръзнали и ентусиазирани, говорят някакви неща в хор. Стана ми мило - припомни ми училищните рецитали, в които редовно участвах. После пък отстрани, май откъм четирите ъгъла на вавилонската кула за милиони, се издигнаха платформи с по двама рецитатора на тях. На страничната част на подовете им, разположени така, че да се виждат добре от публиката пред екраните на телевизорите, беше изписано www.stroyrent.bg. [1] Ще го запомня завинаги, вярно е. Дано от "Стройрент" са направили добри отстъпки за оборудването срещу тази реклама. 

По едно време излезе хорът. Вярвам, че никой не си е правил илюзии, че пеят наистина. То и няма как - нито можеш да организираш звук за толкова народ, пръснат от четирите страни на един огромен квадрат, че и наоколо, при това на силен вятър, нито има начин диригентът да ги обхване всичките. Пък и цветните ветробрани вероятно създават доста допълнителен шум, освен че карат цялата армия от певци да изглежда като разпасана команда спортни запалянковци, подготвени за мач в дъждовно време. 

Електронната музика. Не беше лоша. Също ми спомни детството ми, когато за първи път видях подобно изпълнение - Жан-Мишел Жар и светлинното му шоу. Беше преди има-няма трийсет и шест-седем години. Точно същото. 

Гайдите и Валя Балсанска. Оффф... Най-хубавото нещо, което мога да кажа за тях, е да цитирам един пост от фейсбук: "През цялото време се притеснявах кулата да не излети в космоса, заедно с Валя Баланска". Та и аз така. Е, поне извънземните нямаше да са изненадани - "Дельо хайдутин" им е до болка позната и на тях. 

Впечатление ми направи също преводът на думата "заедно" на езици от еврозоната, които младите актьори от училището за сценични кадри рецитираха с плам. И на руски. За всеки случай. 
Тъй като съм научена от моите учители по театър Николай Априлов и Антония Драгова, че на сцената всеки детайл трябва да се изпипа и най-малкото действие трябва да е професионално направено, нямаше как да не забележа мащабното местене на буквите, изписващи думата ЗАЕДНО. Под всяка от тези букви се инсталираха по двама човека, облечени в бяло и със същата изписана буква на гърдите. На някои от тях им беше по-студено от на други, та шапките и шаловете им почти се срещаха в точката на носовете им. Към тях с щурм се спуснаха и облечени в цветни гащеризони младежи, които трябваше да избутат буквите с все платформите им на колелца. Благодарение на телевизионните камери успяхме да видим този процес в най-спонтанната му аура. Отпуснати момчета на един крак, подскачащи от студ девойки, подухващи си топъл въздух върху ръцете, нелепо поклащане като в дискотека, когато още си пил твърде малко или те е срам...

Източването на цялата тази човешка маса от кулата също е сериозен организационен момент, защото тези хора трябва нещо да правят - не може просто да вървят пет минути! И какво какво да е това, дето ще го правят...ми айде пък да махат с ръка на публиката отдолу! Толкова е ново и невиждано това, толкова е оригинално и създаващо настроение! И така гледаш разпасаната цветна команда да се точи към изходите кой как може - по-ведрите подскачат, по-срамливите едва повейват с ръчица, а па тия, на които им е писнало на шапката, просто забързано вървят и видимо псуват на ум. За това, разбира се, не ни е виновна нито пловдивската организация, нито чуждия екип от творци, сътворили рецитала. Виновни сме си ние с типичната ни балканска темерутщина, според която "абе аре па ся и ше им се радвам на тия!"

Що се отнася до светлинното шоу, еееее, то ме впечатли. И също можеше изцяло да поеме откриването, без нуждата да се прави каквото и да е друго. Поне щяхме да си спестим усещането за художествена самодейност. 

Истината е, че аз много исках това откриване да ми хареса. И с тази нагласа седнах да го изгледам на запис днес. Четейки коментарите, честно казано, очаквах да видя нещо още по-зле. Но и това по-малко зле, което видях, си е достатъчно зле. Защото всички знаем за какви пари става дума. И знаем, че това, което видяхме, първо не ги заслужава, второ, не носи нищо в дългосрочен план нито на града, нито на хората. Хубавите стари и изоставени пловдивски сгради, в които някога се е произвеждала култура, ще си останат призраци, докато перчещата се с временния си бляскав живот кула символизира мимолетната цветна заедност. Може би щеше наистина да е по-добре в края на спектакъла цялата светеща конструкция да се беше изстреляла в космоса. Така поне можехме да кажем, че сме финансирали първото в света изпращане на спектакъл извън земната орбита. Е, сега ще трябва да се примирим с факта, че видяхме как едни милиони просто изфирясват пред очите ни. И вероятно се материализират в нечии лични джобове, за които ПЕСК 2019 е само началото на хубав, многоцифрен и добре подсигурен от фалити IBAN. 
Дано не съм права! А дано, ама надали.